Разработки
Ние предлагаме разработки в много сфери, но вие най-точно ще решите нужната за вас

Всяка разработка на ЦИОС – без значение от поръчителя, темата и конкретната форма – преминава през процес на безпристрастен преглед, за да осигурим максимална обективност на крайния продукт. Основните и водещите принципи за нашите разработки са КАЧЕСТВО и ОБЕКТИВНОСТ.

Действията на Турция на международната арена в последно време предизвикват все по-засилваща се тревога. Често те се обясняват с вътрешнополитически, икономически и религиозни фактори, но взети поотделно те не дават ясна представа за цялостните измерения и особености на външната политика на сегашното турско държавно ръководство.

Идеология

През последните две десетилетия (след идването на власт през 2002 г. на Партията на справедливостта и развитието на Реджеп Таийп Ердоган) турската външна политика постепенно еволюира, но в същото време е много последователна, а нейните стратегически цели остават непроменени. Причината за това е, че тя е преди всичко на идеологическа основа.

12 12 2020 Turkey1

Схема 1: Идеология на турската външна политика

В центъра на идеологията на турската външна политика (Схема 1) е неоотоманизмът. Той е „естествено продължение“ на отоманизма, като „кооптира“ и обединява редица идеи основно от неоислямизма, туранизма, пантюркизма и турския национализъм, а също и на редица други гравитиращи около тях идеологически и религиозни течения.

Неоислямизъм

Неоислямизмът (използва се и терминът панислямизъм) е политическа идеология, застъпваща се за обединяването на всички мюсюлмани в рамките на единна мюсюлманска нация (Умма) – без разлика на раса, национален или етнически произход, в изградена на основата на исляма държава (често – Халифат) и/или международни организации (от правителствени до терористични). Този „интернационален“ характер разграничава неоислямизма от националистически идеологии добили популярност в страни и региони с преобладаващо мюсюлманско население, като напр. пантюркизма или панарабизма.

Пантюркизъм

Пантюркизмът е политическо движение на тюркски интелектуалци, появило се през 80-те години на ХІХ в. на територията на съвременен Азербайджан (тогава влизаща в Руската империя) и Отоманската империя. Основната му цел е политическото и културно обединяване (и унифициране) на тюркските народи/етноси.

12 12 2020 Turkey2

 Карта на основните тюркски народи/етноси по вижданията, застъпени в пантюркизма

Туранизъм

Туранизмът (или пантуранизмът) е националистическо, културно и политическо движение, което също е създадено през ХІХ в. То се застъпва за необходимостта от близки връзки във всички сфери на живота, сътрудничество и съюз („туранско братство и сътрудничество“) между свързаните по своя „изначален общ произход“ (от турански/тюркски номадски племена от вътрешна и централна Азия) с културни, лингвистични или етнически връзки народи и етноси. Според него, с „турански произход“ са българите, финландците, естонците, унгарците, тюрките, монголците, много от народностите в Русия (най-вече в Сибир), корейците, манджурите (Китай), японците и коренното население на Америка (на основата на възможни генетична, лингвистична и културна близост). Независимо, че се основават на критикувани и отхвърляни от сериозната наука псевдонаучни и недоказани хипотези, идеите на туранизма все още имат подкрепа най-вече сред тюркоезичните народи.

Турски национализъм

В най-общ смисъл, турският национализъм е политическа идеология, която популяризира и прославя (глорифицира) турския народ, като национална, етническа или езикова група въз основа на неговата изключителност, величие, уникален „исторически принос“ и „историческата му мисия“ на съвременния етап и в бъдеще в цивилизационното развитие на Азия, Европа и света.

Неоотоманизъм

Преди всичко следва да се отбележи, че неоотоманизмът се различава съществено от неговия исторически „предшественик“ отоманизма. Отоманизмът е държавна политика провеждана в края на Отоманската империя, целта на която е тя да бъде запазена чрез създаване и поддържане на обща национална идентичност между народите (общностите) влизащи в нейния състав. Поради това, тя е с преди всичко вътрешна насоченост и има „отбранителен“ характер.

За разлика от отоманизма и независимо че често е отричан на официално ниво, неоотоманизмът (използва се и преведения от турски език термин Yeni Osmanlıcılık – нов османизъм, неоосманизъм) е с външна насоченост и има „настъпателен“ характер, наследил в осъвременен вариант завоевателната същност на Отоманската империя. Това го прави централен идеологически предопределящ и движещ фактор във външната политика на Турция. Основните причини за водещата роля на неоотоманизма са икономически и политически. От една страна, засилването на турското влияние в териториите на бившата Отоманска империя и извън тях е печелившо за турската икономика. От друга страна, той осигурява на управляващите необходимата за собствената им власт и за вътрешната сигурност на страната подкрепа от населението и на повечето политически партии, „неутрализирайки“ опозицията. Това е така, защото въпреки че е единен в своята основа, неоотоманизмът има доста „размити“ граници и се разбира по различен начин от различните хора, политически и религиозни формации.

Засилил се в годините след края на Студената война, неоотоманизмът доведе до редица опити на турските правителства страната да води многопосочна и многоизмерна външна политика особено в Близкия Изток и на Балканите. През годините след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието, той получи съществено развитие – успоредно с постепенното „връщане“ на Турция към нейните „традиционни ценности“ от времето на Отоманската империя.

Неоотоманизмът на Партията на справедливостта и развитието

Неоотоманизмът на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) може условно да бъде разделен на два основни етапа.

Първоначално, под влиянието на проф. Ахмет Давутоглу (тогава един от тогавашните близки съратници на Ердоган), външната политика на Турция се основаваше на принципа „Нула проблеми със съседите“, който на пръв поглед противоречи на неоотоманизма. Причините за подобно „противоречие“ са в опасенията на Давутоолу, че той може да бъде възприет като експанзионизъм. Тези опасения се не отразиха на същността на неоотоманизма, а по-скоро на средствата, с които трябваше да бъдат постигани неговите цели, като предимно се разчиташе на т.нар. „мека сила“ във външните отношения.

Отдалечаването на Турция от идеологията на Ататюрк (кемализма) се отрази и на външната политика, водена от ПСР. Има доста съществена разлика в практическите измерения на принципа на Ататюрк „Мир в страната, мир в света“ и тези на принципа „Нула проблеми със съседите“.

Вижданията на лидерите на ПСР съответстват на неоотоманизма, но според тях, водената от предишните правителства и основана на кемализма външна политика е откъснала Турция от региона, в който се намира, като в същото време я възпира и не й позволява да се възползва от потенциалните възможности. Тяхното разбиране е, че страната следва да се върне към миналото и опирайки се на историческите, географските, културните и религиозните връзки, да създаде, развива и поддържа много по-дълбоки, широки и засилващи нейното влияние връзки във всички сфери със страните на териториите на бившата Отоманска империя и нейните съюзници – създаване на турски зони на влияние на Балканите, в Кавказкия регион, Централна Азия, Близкия Изток и Африка. При това, фокусът на външната политика е върху националните интереси (така както те ги разбират) и постигането на максимално възможните в отделните моменти резултати.

Вторият етап в неоотоманизма на ПСР е свързан с настъпилите през последното десетилетие съществени изменения в страната и на световната арена. В самата Турция откъсването от кемализма като държавна политика и във всички сфери на обществения живот отбеляза решителен напредък. Страната промени модела на управление в президентска република при това по начин предоставящ огромен властови ресурс на президента - лидера на ПСР Ердоган. В същото време, той е един от първите държавни лидери, които осъзнаха създаващия се многополюсен свят и голямата динамика и многопосочност в международните отношения и успешно се адаптира към. В резултат под неговото ръководство Турция се възползва от създаващите се нови възможности, като напр. Арабската пролет, противопоставянето между Украйна и Русия, противопоставянето между САЩ и Русия/Китай, проявилите се слабости в ЕС (Brexit, вътрешни противоречия относно политиката и бъдещето на Съюза), неефективността на международните организации, съвременният международен тероризъм и др. При това, все повече се засилва и виждането, че сега е възможно отхвърлянето на международни споразумения, определяни като несправедливи, неизгодни, несъответстващи на реалностите, „прекрояване“ на границите за възстановяване на „историческата справедливост“ (вкл. до „възраждането“ на повече или по-малко прикрити териториални претенции) и др.

12 12 2020 Turkey3

Турска карта, илюстрираща териториалните претенции на неоотоманизма

Основното в еволюцията на неоотоманизма на ПСР през втория етап е, че използването на „мека сила“ беше допълнено от използването/заплахата от използване на сила (вкл. военна), което в последно време все по-често е доминиращо и водещо до военнополитически авантюризъм.

Практически измерения на външната политика на Турция

Много от действията на Турция на международната арена могат да бъдат възприемани като доста хаотични или дори противоречиви, но това съвсем не е така.

Разпространено е схващането, че основана на идеология външна политика (каквато е турската), не би могла да бъде прагматична, защото т.нар. „Realpolitik“ е политика или дипломация, основана предимно на съображения за дадени обстоятелства и фактори, а не на явни идеологически представи или морално-етични предпоставки. В случая със сегашната турска външна политика обаче, именно характерът на идеологията (най-вече неоотоманизмът), на която тя е основана, позволява на турското държавно ръководство да „маневрира“ и да действа в съответствие с реалностите, без при това да се отклонява от своите стратегически цели. Съответно, неговата външна политика е решителна, настъпателна, системна, последователна и опираща се на ситуационните реалности и възможности. Иначе казано, Турция на Ердоган „взема“ „позволения“ от обстоятелствата максимум, границите на който се определят от негативите, които тя може да понесе без да се нарушават стратегическите й цели. При това се използва целия наличен инструментариум на идеологията – в зависимост необходимостта.

Така се стига до на пръв поглед „странни“ и противоречиви действия и/или официални изявления на висши държавни дейци), като например:

• Подкрепа за Азербайджан – на базата на етническата близост, но с преодоляване на многовековното и свързано с много насилия противопоставяне на религиозна основа между сунизма (Турция) и шиизма (Азербайджан).

• Опити за запазване на статуквото в Близкия Изток до около 2010 г. последвани от подкрепа на Арабската пролет и свалянето на управляващите режими (напр., в Египет и Сирия).

• Изостряне на взаимоотношенията с Израел по повод на Палестина и във връзка проучванията и използването на нефт и газ в източната част на Средиземно море, но и практическо взаимодействие с него в подкрепата на Азербайджан.

• Взаимодействие с Русия в Сирия и закупуване на руско въоръжение, но и противопоставяне на действията Москва в Либия и пълна подкрепа на Украйна срещу Русия (по въпросите на Донбас и присъединяването на Крим към Русия).

• Използването на миграционните потоци за оказване на натиск върху ЕС посредством т.нар. „отваряне“ и/или „затваряне“ на границите.

• Подчертаване на привързаността на Турция към НАТО и неговото единство, съпътствано от рязко противопоставяне (вкл. с военни средства) на негови членове – напр. Гърция и Франция и др.

• Почти перманентното и противопоставяне и критика на политиката на САЩ и ЕС (обща и на отделни негови страни-членки), съпроводено от декларирани намерения и желание за сътрудничество и др.

Поредицата от отделни и комплексни действия на Турция на международната арена от последните години, показват, че тя реално почти изцяло използва инструментариума (компонентите) на политическата война (political warfare), каквато тя се очертава на съвременния етап. Това се отнася както за нейната регионална политика, така и за политиката й към страните от НАТО и ЕС като цяло.

12 12 2020 Turkey4

Схема 2: Компоненти (инструментариум) на политическата война на съвременния етап

Показателни в това отношение са: военните операции в Сирия и Ирак; засилване на турското военно присъствие зад граница (в рамките на коалиции и двустранни споразумения Турция има разположени контингенти в 12 страни); използване на етнически инженеринг (прочистване на райони в северна Сирия от кюрди, язиди, християни и заселването там на араби); изнасяне на промишлено оборудване и земеделска продукция от контролирани райони на други държави (от северна Сирия); оказване на подкрепа на терористични и подривни организации (напр. Мюсюлманско братство, Хамас, ислямистки и други сирийски „съпротивителни“ организации); оказване на подкрепа на етнически и религиозни партии/неправителствени организации, противопоставящи се на интегрирането на етнически и религиозни мигрантски общности в страните от ЕС (определяно от Анкара като „асимилация“); водене на пропаганда срещу „западната ислямофобия и ксенофобия“/“тюркофобия“; провокационни действия по отношение на Кипър и Гърция; пряко и опосредствено (чрез наемници) участие във въоръжени конфликти (Азербайджан, Либия); засилване на турското влияние (вкл. с оказване на военна помощ) върху страните от Африканския рог и др.

Взаимоотношенията между ЕС и Турция

Взаимоотношенията между ЕС (предшестващите го организации) и Турция винаги са били най-малкото сложни, а често и доста трудни. От идването на ПСР на власт през 2002 г. те се доминират от тенденция към влошаване, като на моменти са доста остри – както със Съюза като цяло, така и с много от неговите членове. Турция се превърна от ключов стратегически съюзник в НАТО и кандидат за членство в ЕС, в неудобен партньор и дори съперник, преследващ единствено собствените си интереси. В отделни региони (напр. източната и централната части на Средиземно море) тя „се държи“ като потенциален противник на някои от членовете на ЕС (Гърция, Кипър, Италия и особено – Франция), който не се колебае да използва сила или заплаха със сила.

Голямо влияние оказва и личностният фактор - президентът на Турция Ердоган.

„Р.Т.Ердоган счита, че Бог му е възложил да върне на исляма неговото предишно място в Турция и да върне на Турция, наследницата на Османската империя, нейното предишно място в света“. Тази показателна характеристика е на Дженгиз Чандар (турски политолог, журналист и съветник по външната политика на турския президент Тургут Йозал), който е влизал в близките кръгове на Ердоган в първите години след победата на ПСР на изборите през 2002 г. и идването й на власт.

Виждането и убедеността на Ердоган за собствената му „мисия“ по естествен път води до омраза към кемализма, Запада и неговите цивилизационни, представлявани от ЕС ценности, която често се „проектира“ върху отделни европейски държави и/или се персонализира към отделни европейски лидери - напр. Франция и нейният президент Еманюел Макрон. Според френския политолог и арабист Жил Кепел, „Злобата и ненавистта на Р.Т.Ердоган към Франция е съизмерима с уважението към нея от страна на Мустафа Кемал“. Това (донякъде параноидално) отношение към Запада се усили особено много след опита за преврат през юли 2016 г.

Няма предпоставки за рязка промяна в положителна (позитивна) насока на политиката на Турция по отношенията й с ЕС и страните – членки. Анкара ще продължава да прилага целия „арсенал“ от средства за оказване на натиск върху Съюза и отделните страни от него за изпълнение на стратегическите си цели, включително:

- използване на геостратегическото си положение;

- участието й в НАТО и липсата на реална алтернатива на въоръжените й сили при засилващата се конфронтация с Русия и Китай;

- повишаването на влиянието й в мюсюлманския (арабския) свят и най-вече в страните от Северна Африка, Близкия Изток и Централна Азия – като „защитник на мюсюлманите“, палестинската кауза и др. срещу „ислямофобията“, „расизма“, „колониализма“, „ксенофобията“ и дори -„фашизма“ на Запада;

12 12 2020 Turkey5

Карта на зоните, за които претендира Турция – общо 462 000 км2 по доктрината „Синьо отечество“

- силните икономически връзки със страните – членки на ЕС (инвестиционни проекти);

- контрол върху доставките на енергоносители за страните от ЕС (самостоятелно и/или съвместно с Русия) - особено по Южния газов коридор, Турски поток и опити за блокиране на диверсифицирането им (от Северна Африка и Левантийския басейн);

- алтернативните възможности за засилване на икономическите и военните връзки (партньорство) с Русия и Китай;

- партньорство с Русия и Китай в противопоставянето й на ЕС (Запада);

- проблемите на ЕС с миграцията;

- засилване на цивилизационното разделение и противопоставяне;

- влиянието си в имигрантските мюсюлмански/турските общности в страните от ЕС и др.;

- засилване на пропагандата и информационната война, вкл. враждебна (до лични обиди и обвинения) риторика, съчетана с изявления за желание за присъединяване към ЕС, приятелство и сътрудничество, бойкоти, заплахи и др.;

- използване на сила (Ирак, Либия, Кипър, Кавказкия регион), провокации (Северен Кипър), нарушаване на международни договорености (напр. оръжейно ембарго срещу Либия), опити за силово противопоставяне и проваляне на операции на НАТО и ЕС по контрол на спазване на оръжейно ембарго (Либия) и др.

***

• Вътрешнополитическата обстановка в Турция не предполага в скорошно време да се създадат реални предпоставки за падането на ПСР от власт чрез избори. Постигнатите под управлението на Ердоган успехи в Сирия, Ирак, Либия и Нагорни Карабах служат като катализатор за засилването на неоотоманизма. Това предполага нарастващо и доста агресивно поставяне на все нови и нови искания от страна на Турция, което на свой ред обезсмисля евентуални действия по нейното „успокояване“ (умиротворяване) посредством пълното им или частично задоволяване (т.нар. „appeasement“). От друга страна, „победите“ на Ердоган допринасят за създаването на мита за неговата непогрешимост и стават предпоставки за продължаването на сегашната външна политика на страната за разширяване на съществуващите и създаване на нови сфери на влияние на Турция и дори – за открити преки териториални претенции.

• Особеностите на турската външна политика на съвременния етап поставят под съмнение възприемането на Турция като лоялен и сигурен приятел, съюзник и партньор. „Добрите“ взаимоотношения ще продължават докато изгодите от тях надвишават и смекчават противоречията и негативите. Това много лесно може да се промени, особено при продължаване на тенденцията за ангажиране на страната в съществуващи или нови конфликти.

• Недооценяването и/или неотчитането на идеологическата същност и практическите измерения на външната политика на Турция при разработването на общите и националните политики и позиции на ЕС и на страните – членки на Съюза за развитието на отношенията им с нея е опасно и може да доведе до много негативни последици.

 

Абонирайте се за свободни разработки, нови и още