Мариела Стоянова

На 3 януари сутринта, близо до международното летище на иракската столица Багдад с въздушен удар на САЩ бяха убити генерал-майор Касем Сюлеймани, командващ Силите Кудс (Йерусалим) на иранския Корпус на пазителите на ислямската революция (КПИР) и лидерът на подкрепяното от Иран формирование Катаиб Хизбула Джебраил Джафар Ибрахими (по-известен като Абу Махди ал-Мухандис), вторият в командната верига на иракските шиитски Подразделения за народна мобилизация (Хашд ал-Шааби). Според повечето информации, общо при удара са убити 10 човека.

В свое съобщение, КПИР съобщи, че ударът е бил нанесен от хеликоптери на САЩ, докато в някои медии се появиха съобщения, че атаката е била извършена с дрон. Хашд ал-Шааби (ХаШ) потвърдиха съобщението за смъртта на генерала, а говорителят му Ахмед ал-Асади, заяви: „Американските и израелските врагове са отговорни за убийството на муджахидите Абу Махди ал-Мухандис и Касем Сюлеймани“.

Предистория

Атаката беше предшествана от непрекъснато изостряне на ситуацията в Ирак и на борбата за влияние между САЩ и Иран в тази страна през последните месеци на 2019 г.

На 1 октомври 2019 г. в Ирак започнаха масови протести, известни като Революцията Тишрийн (Октомврийската революция) и Иракска интифада. Най-масови, те бяха в южните и централни райони на Ирак, а организирането им основно ставаше посредством социални мрежи. Повод за тях даде разпръскването на 25 септември на демонстрация - протестиращи с висше образования сред които и жени - в Багдад пред офиса на иракския премиер Адил Абдул-Махди, които настояваха да им бъде дадена работа. Срещу протестиращите бяха използвани бронетранспортьори и водни оръдия, а силите за сигурност извършиха безразборни арести с използване на сила, което доведе до много ранени.

Станалото предизвика гневно негодувание – основно, заради използваното насилие срещу интелектуалци и жени. МВР на Ирак създаде специален комитет за разследване на инцидента, но три дни по-късно протестиращите висшисти проведоха нова демонстрация, а протестите се разпространиха и в други градове.

На 27 септември, премиерът Абдул-Махди издаде декрет, с който командващият Иракските контратерористични сили генерал Абдел Вахаб ал-Сайеди бе прехвърлен в подчинение на министерство на отбраната на Ирак. „Прехвърлянето“ на генерала (считан за една от най-важните фигури във войната срещу Ислямска държава и за освободител на Мосул) предизвика политическо напрежение. Много политици, включително бившият премиер на страната Хайдер ал-Абади отправиха остри критики към Абдул-Махди, обвинявайки правителството, че в услуга на Иран подменя „национални герои“ с лоялни на Техеран хора.

Масовите демонстрации започнаха на 1 октомври на площад „Освобождение“ в Багдад, но скоро се разпространиха и в южните провинции на страната. Първоначално, протестиращите се обявяваха срещу корупцията, непотизма, високата безработица и лошото комунално обслужване, но скоро исканията прерастнаха в политически – оставка на премиера Абдул-Махди, подготовка на предсрочни избори, както и недоволство срещу влиянието на Иран (иранската интервенция) и лично против командващия Силите Кудс генерал Сюлеймани.

Насилието в страната ескалира. Правителството наложи полицейски час и спря достъпа до интернет на около 75% от територията на страната. Силите за сигурност, отново използваха сила, включително огнестрелно оръжие.

Протестите бяха прекратени на 8 октомври (във връзка с шиитски религиозен празник), но на 24 октомври избухнаха с нова сила. При предотвратяването на опитите на протестиращите да навлязат в т.нар. „Зелена зона“ в Багдад бяха убити и ранени около 50 човека.

На 25 октомври се стигна до сблъсъци между т.нар. „Мирни роти“ на известния шиитски лидер Муктада ал-Садр и две от формированията на ХаШ – Асаиб Ахл ал-Хак и организацията Бадр. Протестиращите линчуваха няколко човека (включително командири) на ХаШ, а в отговор, командирът на Асаиб Ахл ал-Хак обвини Израел за тяхната смърт и заплаши с „четирикратно отмъщение“.

В някои градове на Ирак (Самава, Кербала, Ал Кют и др.) бяха разгромени (опожарени) офисите на политически партии, сградите на съветите на говерноратите в Кербала и Ал Кадисия и консулството на Иран в Кербала. Атакувани бяха и жилища на политици. Протестиращи късаха и горяха плакати с образа на иранския лидер аятолах Али Хаменей и скандираха лозунги срещу Иран.

Демонстрациите и насилието, както от страна на протестиращите, така и от страна на силите за сигурност продължиха до края на годината, независимо от промените в политическата обстановка в страната като броят на убитите достигна 511, а на ранените – над 21 000.

На 31 октомври, президентът Бахрам Салих заяви, че премиерът Абдул-Махди е готов да подаде оставка „при условие, че бъде одобрен негов приемник“, а на 29 ноември самият Абдул-Махди разпространи писмо, с което заяви, че подава оставка, но докато не бъде сменен ще продължава да изпълнява функциите на временен премиер.

Междувременно, политическата ситуация в страната претърпя съществено развитие. За да успокоят протестиращите, иракските политици се „захванаха“ основно с три основни проблема:

• Създаване на нова избирателна комисия, която да проведе предсрочните избори.
• Приемане на промени в изборното законодателство.
• Избиране на нов премиер, който да смени Абдул-Махди до провеждането на нови избори.

На 5 декември Съветът на представителите (парламентът на страната) одобри състава на новата избирателна комисия. Но депутатите на два пъти не успяха да постигнат споразумение по нов закон за изборите, насрочени за 11 и 18 декември.

Президентът Салих удължи срока за избирането на нов премиер, но не изпълни конституционното си задължение да определи коя е най-голямата парламентарна група, която да го предложи. На свой ред, политическите партии и коалиции, също не успяха да се консолидират около една кандидатура, което пък доведе до ескалиране на противопоставянето между техните въоръжени формирования (милиции). Сблъсъците бяха основно между три групи - подкрепяни от Иран формирования и считаните за националистки настроени шиитски привърженици на Моктада ал-Садр заедно с „мирните“ протестиращи. В същото време в Ирак зачестиха и атаките срещу съоръжения и личен състав на водената от САЩ коалиция срещу Ислямска държава.

През първата половина на декември, под натиска на Иран, ал-Садр направи две отстъпки – закри (доста) популярната си страница във Фейсбук и затвори някои офиси на движението си. Той обаче до голяма степен запази политическото си влияние, основаващо се милициите му, личната популярност и религиозната почит на шиитите към семейството му. Въз основа на това, в парламента на страната садристите се противопоставяха на всеки кандидат за премиер предложен от някоя от проиранските формации.

На 24 декември, парламентът на Ирак, все пак успя да приеме пакет избирателни закони, които (поне частично) отговарят на исканията на протестиращите - с тях се позволява мажоритарен вот, а депутатите ще представляват отделни избирателни райони, а не провинции на страната.
На 26 декември президентът Салих подаде оставка след като отказа да назначи за премиер губернатора на Басра Асаад ал-Ейдани, защото той нямало „да бъде одобрен от протестиращите“. Това доведе до ситуацията, че в момента и президентът, и премиерът на Ирак са временно изпълняващи длъжността лица.

На 27 декември, по базата К1 на водената от САЩ коалиция срещу Ислямска държава в Киркук беше нанесен удар с около 30 ракети, при който беше убит един цивилен контрактор от САЩ, а няколко човека (американски и иракски военнослужещи) бяха ранени. Никой не пое отговорност за атаката, която беше една от няколкото подобни през последните месеци на 2019 г.

Вашингтон обвини за обстрела Катаиб Хизбула и Иран. На 29 декември ВВС на САЩ нанесоха удари по пет бази на Катаиб Хизбула (три в Ирак и две в Сирия), целта на които (според изявление на говорителят на Пентагона Джонатан Хофман) е била „да бъде намалена способността на Катаиб Хизбула да извършва бъдещи атаки срещу силите на коалицията“. Според информации от иракските сили за сигурност, при атаките са убити 25 и ранени най-малко 55 човека.

В отговор, Катаиб Хизбула призова „американският враг“ да бъде изгонен от Ирак.

Ударите на САЩ по силите на ХаШ предизвикаха масово недоволство в Ирак, а високопоставени иракски служители ги нарекоха „нарушаване на иракския суверенитет“. Временният премиер Абдул-Махди заяви, че това е „опасна ескалация, която заплашва сигурността на Ирак и региона“. Той съобщи, че министърът на отбраната на САЩ Марк Еспер му е съобщил половин час преди ударите, че САЩ възнамеряват да нанесат удари по бази на Катаиб Хизбула, и че той е поискал от Еспер тези планове да бъдат отменени. Временният президент на Ирак Салих, също осъди въздушните удари.

Освен за негативните официални реакции на Ирак, въздушните удари на САЩ на 29 декември станаха повод и за масови демонстрации в Багдад, където на 30 и 31 декември хиляди протестиращи, сред които и много членове на ХаШ (най-вече от Катаиб Хибула) атакуваха американското посолство и дори успяха да подпалят пунктове за приемане на посетители по периметъра на охраната на посолството. Те не използваха оръжие и бяха спрени от охраната на посолството, която използва сълзотворен газ. Щурмът беше прекратен, след като в посолството бяха изпратени подкрепления от около 100 морски пехотинци на САЩ, с въздушна поддръжка от ударни хеликоптери. В края на 31 декември, след призиви от страна на властите и политическите сили, протестиращите се разпръснаха, като част от тях останаха на палатков лагер пред намиращ се наблизо хотел.

Щурмът на посолството на САЩ предизвика разцепление сред участниците в масовите протести в Ирак. Докато в общи линии всичките те осъдиха американските въздушни удари по силите на ХаШ и определиха протестите пред посолството като „естествена реакция“ - някои се противопоставиха на атаката му и заявиха, че са част от „мирно протестно движение“, както и че „тълпите в Зелената зона не ни представляват – ние искаме мирна промяна“.

Вашингтон реагира незабавно и остро на събитията в Багдад. Държавният секретар Майк Помпео обвини за атаката „терористите и иранските проксита“. „Атаката днес беше оркестрирана от терористи – Абу Махди ал-Мухандис и Кайс ал-Хазали и [беше] подстрекавана от ирански проксита – Хади ал-Амари и Фалех ал-Фаяд. Всички са снимани пред нашето посолство“, написа той няколко часа след нападението, като приложи и снимки на тълпата пред посолството, сред която (според него) са и въпросните лица. Помпео се опита да направи и разделение между „легитимните усилия на иракските протестиращи“ срещу правителството на Абдул-Махди и атакувалите посолството на САЩ, като обвини Техеран, че е виновен за вътрешните политически борби в Ирак, а също и че корупцията в страната е „експортирана там от иранския режим“.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп отправи пряка заплаха срещу Иран. „ …Иран ще бъде държан изцяло отговорен за загубен живот или понесени щети на което и да било от нашите съоръжения. Те ще платят много ГОЛЯМА ЦЕНА! Това не е Предупреждение, това е Заплаха. Честита Нова година!“, написа той в профила си в Туитър на 31 декември.

Техеран отхвърли американските обвинения, като осъди „безочието“ на Вашингтон да обвини Иран за протести, предизвикани от американските въздушни удари.

В края на миналата година, в района на Близкия Изток САЩ разполагаха с над 60 000 военнослужещи (5 000 от които в Ирак). Около 14 000 от тях бяха прехвърлени там след май 2019 г., поради засилващата се „заплаха“ от страна на Иран. В светлината на събитията около посолството на страната в Багдад, Белият дом започна да усилва военната си групировка там.

Още на 1 януари от Форт Браг (Северна Каролина) със самолети С-17 в Кувейт беше прехвърлена предната група от 750 човека от 82 въздушнопреносима дивизия на Сухопътните войски на САЩ. Те са от състава на 82 бригада в готовност за развръщане (от силите за незабавен отговор), която разполага с три батальони групи (около 4 000 военнослужещи), способни да се развърнат в рамките на 96 часа. В последствие източници от Пентагона съобщиха за американски медии, че в зоната на отговорност на Централното командване на САЩ (в която влиза и Близкият Изток) се прехвърлят още около 3 500 военнослужещи – на практика, цялата бригада. В Италия в готовност за действие са поставени 700 американски военни, готови да бъдат прехвърлени със самолети на летище Халат в северната част на Ливан. Тяхната основна задача е осигуряване на безопасността на посолството на САЩ в Бейрут срещу евентуални атаки от страна на формирования на Хизбула. Обявявайки развръщането, министърът на отбраната на САЩ Еспер заяви, че „Съединените щати ще защитават нашите хора и интереси, където и по света да се намират те“.

Очевидно, в противопоставянето между Иран и САЩ в борбата за влияние и надмощие в Ирак настъпва нов период, който ще бъде основан на ескалиране на нанасяните удари от страна на САЩ, някои от които вече ще са превантивни. За тази „промяна в играта“ на 2 януари обяви министърът на отбраната на САЩ Еспер. „Ако ние, получим съобщение за атаки, ние ще предприемем също и превантивни действия, за да защитим американските сили, да защитим американски живот. Играта се промени. Насилствени действия на подкрепяни от Иран шиитски милиции в Ирак ще бъдат посрещнати с военна сили на САЩ“, заяви той.

На следващия ден в Багдад беше убит генерал Сюлеймани и намиралите се с него представители на ХаШ, между които и лидерът на Катаиб Хизбула.
Веднага след това Пентагонът разпространи официално съобщение, в което се споменава, че атаката е била разпоредена от президента на САЩ Доналд Тръмп:

„По заповед на Президента, Въоръжените сили на САЩ предприеха решително отбранително действие в защита на личния състав на САЩ в чужбина, като убиха Касем Сюлеймани, началник на Силите Кудс от КПИР, една организация обявена от САЩ за терористична.

Генерал Сюлеймани активно създаваше планове за атака на американски дипломати и служещи в Ирак и в целия регион. Генерал Сюлеймани и неговите Сили Кудс бяха отговорни за смъртта на стотици американски и коалиционни (военно)служещи и за раняването на хиляди други. Той оркестрира атаките срещу коалиционни бази в Ирак през последните няколко месеца, включително атаката на 27 декември, кулминацията на която беше смъртта и раняването на още американски и иракски личен състав. Също така, генерал Сюлеймани одобри атаките срещу посолството на САЩ в Багдад от тази седмица.

Този удар целеше възпирането на плановете за бъдещи ирански атаки. Съединените щати ще продължават да предприемат всички необходими действия, за да защитят нашите хора и нашите интереси, където и по света да са те.“

Кой е генерал Сюлеймани?

Генерал Касем Сюлеймани (62 годишен) бе една от най-знаковите фигури не само в Иран и Близкия Изток, но реално и в световен мащаб.

От март 1998 г. Сюлеймани е командващ Силите Кудс на КПИР, които отговарят за планирането и осъществяването на операциите на КПИР в чужбина. Може да се каже, че в продължение на над 20-те години на този пост, генералът успешно се издига до върховете на властта в Техеран. Неговото влияние сред управляващите е много голямо – той е доверено лице на Върховния лидер на Иран великият аятолах Али Хаменей, който дори го нарича „живият мъченик на Революцията“ – похвала, каквато не е отправян към никого другиго. Някои чужди коментатори го определят като „реалния външен министър на Иран“, според други, Сюлеймани е истински майстор в шпионажа. И в двете твърдения има голяма доза истина. Генералът на практика управлява по-голямата част от дипломатическия персонал на посолствата на страната по света, успял е да си осигури съюзници и влияние в страните от Близкия Изток и Средна Азия – от Таджикистан и Афганистан през Ирак до Ливан, работи с държавни лидери и с въоръжени формирования, но винаги с една единствена цел – разширяване влиянието Иран.

В осъществяването на тази цел, генерал Сюлеймани е автор и успешен изпълнител на една уникална стратегия - за смесването на военната сила на неправителствени формирования със силата на държавата. Най-добър пример за нея е Хизбула в Ливан, но също и ХаШ в Ирак. Обикновено, въоръжените неправителствени (съпротивителни) формирования се самоопределят като противници на правителството в дадената страна, борят се срещу него и се опитват да го свалят от власт. За разлика от това, създадените, подкрепяни и контролирани от Сюлеймани организации се стремят да се възползват от правителствата и с тяхна помощ да станат част от силата на държавата, комбинирайки в едно цяло мощта на държавата с тази на неправителствените въоръжени формирования. С течение на годините Силите Кудс (обявени от САЩ за терористична организация) под ръководството на Сюлеймани успяха да „покрият“ със своя мрежа от подобни организации целия региона на Близкия Изток.

Това е практически израз на едно от измеренията на политиката на Иран за осигуряване изпълнението на собствените й стратегически приоритети – създаване и поддържане на шиитска и намираща се нейно влияние „Дъга на съпротивата“, започваща от Афганистан и достигаща през Ирак и Сирия (и Ливан) до Средиземно море. С това от една страна биха могли да се възпират противниците на Техеран – Турция, Саудитска Арабия и (разбира се) Израел, а от друга страна, „Дъгата“ в дългосрочен план има и икономическо измерение, например чрез изграждането на петролопровод от богатите ирански петролни находища до Средиземно море. В комплексен план, подобно развитие би установило и укрепило позициите на Ислямската република като важен и дори доминиращ фактор в региона.

През годините командване на Силите Кудс, Сюлеймани набира голям опит, включващ воденето на борба и/или съюзяването с различни противници на управляващия в Иран теократичен режим. Някои по-важни моменти от неговата биография са:

   • През 1998 г. Сюлеймани ръководи иранското участие в борбата с талибаните в Афганистан. Тогава за първи път използва прокси организации, с които „замества“ прякото открито включване на иранските въоръжени сили в бойните действия. От специално създадена база в Таджикистан той оказва подкрепа на воюващия с талибаните Северен съюз.

   • След атаките на Ал Кайда в САЩ през септември 2001 г. Сюлеймани дори до известна степен си сътрудничи със САЩ – по негово разпореждане, дипломати на Иран по света започват да предоставят на американските си колеги разузнавателна информация за талибаните. В замяна на това, САЩ предоставят на Техеран информация за действията на членове на Ал Кайда в източните райони на Иран. Това зараждащо се сътрудничество е рязко преустановено след речта на президента на САЩ Джордж Буш „За състоянието на Съюза“ през януари 2002 г., в която той обвинява Иран за разпространението на ядрено оръжие, износ на тероризъм и определя страната за част от „Оста на Злото“.

   • След нахлуването в Ирак на водената от САЩ коалиция (войната през 2003 г.) командваните от Сюлеймани Сили Кудс оказват помощ на сирийските специални служби в поддръжката на иракски джихадисти, които от бази на сирийска територия се прехвърлят в Ирак и атакуват коалиционните сили. Тази подкрепа включва и снабдяване с оръжие и фабрично произведени в Иран взривни устройства, а също и пряка помощ в подготовката на терористите. За мащабите на дейността на тези ирански прокси (основно шиитски) организации говори фактът, че само една от тях – Асаиб Ахл ал-Хак (Лигата на праведните) през петгодишния период от създаването си през 2006 г. до изтеглянето на американските сили през 2011 г. поема отговорност за извършването на повече от 6 000 терористични атаки – т.е. средно по три атаки на ден. Всички тези организации са отговорни за смъртта на стотици коалиционни военнослужещи. В някои случаи, в тези организации се включват и отделни военнослужещи от Силите Кудс (снайперисти, минохвъргачни разчети и др.).

   • След създаването на иракските граждански и военни власти през 2005 г. генерал Сюлеймани успява да укрепи влиянието на Иран, като подкрепяни от него шиитски организации (като Корпуса Бадр) практически се превръщат в държавни формирования.

   • Сюлеймани активно участва в организирането и воденето на бойните действия от силите на ливанската Хизбула във войната с Израел през 2006 г., а също и в доставянето на оръжия, боеприпаси и други материални средства за въоръжените й формирования.

   • След началото на „Арабската пролет“ през 2010 г. генералът бързо разбира, какви възможности предоставя тя за Иран и за неговите специални сили. Според него, въстанията „предоставят на нашата Революция най-велики възможности … ние трябва да станем свидетели на победата в Египет, Ирак, Ливан и Сирия. Това е плодът на Ислямската революция“, заявява Сюлеймани.

   • С разрастването на конфликта и възхода на Ислямска държава, Сюлеймани е човекът, който осигурява за управляващите в Дамаск и Багдад подкрепата от страна на шиитски милиции (военизирани формирования). В началото, той прехвърля част от контролираните от него шиитски иракски формирования от Ирак в Сирия, а в последствие успява да организира и включи в боевете (на страната на Асад) и нови шиитски формирования от други страни. Такива са например Дивизията Фатимаюн, съставена от афганистански шиити и Бригада Зейнабиюн, в която влизат пакистански шиити. За религиозния характер на тези формирования говорят самите им имена – те са наречени на Фатима, дъщеря на пророка Мохамед и на Зейнаб – дъщеря на Фатима и сестра на Хюсейн, чиято смърт в битката при Кербала играе важна роля за разделението на исляма и противопоставянето на шиитите и сунитите. Като цяло, ръководените от Сюлеймани шиитски милиции, наред с формированията на ливанската Хизбула играят изключително важна роля във войната в Сирия – те често са основни ударни сили при настъпление или им се поверяват най-важните участъци на отбраната. Разбира се, независимо че са включени в правителствените сили, тези шиитски формирования са лоялни преди всичко лично на Сюлеймани и неговите представители на място и посредством тях, респективно са свързани с Иран.

   • През лятото на 2015 г. Сирийската арабска армия и съюзниците й (включително чуждите шиитски формирования и Хизбула) търпят поредица от поражения и краят на управлението на Асад изглежда доста реален и близък. През юли същата година, генерал Сюлеймани заминава за Русия, където се среща с министъра на отбраната С. Шойгу (а според някои съобщения и с президента В. Путин) – практически той изиграва ролята на посредник между Москва, Дамаск и Техеран. В последствие, Сюлеймани многократно и продължително пребивава в Сирия, където координира действията на шиитските формирования и Хизбула от една страна и силите на Асад от друга. Показателно е, че само дни след като през декември 2016 г. Сирийската армия и съюзниците й овладяват контрола над най-големия град в страната – Алепо, Сюлеймани позволява да бъде сниман в „сърцето“ на града …

   • Командващият Силите Кудс играе изключително важна роля във войната срещу Ислямска държава в Ирак. През лятото на 2014 г. джихадистката организация овладява втория по големина град в страната Мосул (с над 2 милиона жители), а по-късно и Тикрит. През октомври нейните сили са вече в покрайнините на столицата Багдад, като дори обстрелват с минохвъргачки международното летище на града. Иракските сили за сигурност и армията са пред фактически разпад, а столицата е спасена благодарение на намесата на неправителствени въоръжени формирования на шиитската и други общности. По разпореждане на Сюлеймани, част от шиитските формирования воюващи в Сирия са върнати, за да се включат във войната в Ирак и стават основата на създадените с неговото активно участие ХаШ. Разбира се, не всички от влизащите в състава на ХаШ организации са подчинени пряко на иранския генерал, но „неговите“ са най-големи, най-добре въоръжени, с най-голям боен опит и подготовка и именно, те са на най-важните участъци на водените бойни действия. Генералът лично участва във ръководенето на войските и често се появява на фронтовата линия. Освен това, той се занимава и с доставката на въоръжение и боеприпаси от Иран за силите на Багдад. За ролята на Сюлеймани говори фактът, че на Световния икономически форум в Давос през същата година, Хайдер ал-Абади (тогава) премиер на Ирак го определя поименно като един от най-важните съюзници на страната в борбата с Ислямска държава.

   • След военния разгром на Ислямска държава, ХаШ придобиват официален статут на сили за сигурност, пряко подчинени на премиера на Ирак – отново по модела на Сюлеймани. Понастоящем, те разполагат (по различни оценки) с между 100 000 и 150 000 бойци. Не всички организации от ХаШ се съгласяват да преминат на подчинение на иракския премиер – някои от тях (включително такива с преки връзки с Иран) запазват своята самостоятелност и яростно се съпротивляват на опитите за „кооптиране“ от страна на властите.

   • През есента на 2017 г. Сюлеймани и неговите сили от ХаШ оказват помощ на правителството в Багдад в конфликта му с кюрдските сили (пешмерга), които по време на войната срещу Ислямска държава взимат под свой контрол територии, намиращи се извън границите на Кюрдския автономен район, включително богатия на петрол район на Киркук. Формирования на ХаШ овладяват стратегически важни пунктове около Киркук, а самият Сюлеймани три пъти се среща с кюрдски лидери. Под неговия натиск (реално – заплахи) пешмергата предават Киркук на ХаШ и правителствените войски почти без оказване на съпротива.

   • Влиянието на Иран (и лично на Сюлеймани) в иракския политически живот се засилва през 2018 г., когато някои от най-силните и лоялни на генерала (и Иран) въоръжени формирования от ХаШ (включително Организацията Бадр и Асаиб Ахл ал-Хак, които активно са участвали в съпротивата срещу силите на САЩ и водената от тях коалиция в Ирак) създават Алианс Фатах (Победа), с който участват в парламентарните избори през май 2018 г. и спечелват 48 депутатски места. Настоящият премиер в оставка Абдул-Махди е разглеждан като компромисна фигура и се смята, че е способен да балансира между натиска на Иран и САЩ. По време на управлението на Саддам Хюсейн, Абдул-Махди е един от лидерите на създадената с помощта на Иран политическа партия в изгнание Върховен съвет за Ислямска революция в Ирак, но след падането на режима е работил и активно със САЩ. Очевидно, към момента възможностите на Абдул-Махди да поддържа този баланс са изчерпани.

   • През годините, Сюлеймани успява „да претвори“ своето виждане за ролята и мястото на въоръжените формирования в държавния живот и в една друга страна в Близкия Изток – Ливан. С помощта и с личното участие на генерала, създадената през 1985 г. Хизбула (Партия на Господа) се превърна в най-голямата прокси организация на Техеран и може би най-важният и силен не-държавен „играч“ в региона. Силите Кудс осигуряват снабдяването и подготовката на организацията и нейните въоръжени формирования. Въпреки че през 2009 г. Хизбула промени своя манифест и за разлика от този при създаването й той няма толкова ярко изразена обвързаност с теократичния режим в Иран (в предишния манифест се декларираше пряко вярност към аятолах Сайед Рухолах Хомейни), организацията остава пряко свързана с Техеран. През юни 2016 г. генералният секретар на Хизбула Хасан Насрала заяви: „Бюджетът на Хизбула, заплатите, разходите, оръжията и ракетите идват от Ислямска република Иран. Това ясно ли е? Това на никого не влиза в работата. Докато Иран има пари, ние имаме пари.“. Реално, тази обвързаност е двустранна. Без Хизбула, Силите Кудс на Сюлеймани не биха могли да действат извън границите на Иран, така както това става сега, а без силната и успешна дейност на Силите Кудс, влиянието на Иран в региона би било значително по-слабо. От друга страна под „наставленията“ на Техеран и на генерал Сюлеймани, Хизбула успешно се включи в обществения и политически живот на Ливан. Тя е парламентарно представена партия и участва в правителството на страната. В същото време, организацията запази своите въоръжени формирования, тяхното взаимодействие с ливанската армия е закрепено на държавно ниво, а лидерите на организацията, често споменават така наречената „златна тройна формула“ – единството между „съпротивата“ (самата Хизбула), ливанската армия и народа на Ливан.

   • Генерал Сюлеймани игра важна роля и в още един от регионалните конфликти – този в Йемен. Под неговото ръководство помощта, оказвана на шиитските бунтовници от организацията Ансар Аллах по-известни като Движение на хутите беше удвоена. Идеологията на Ансар Аллах е почти идентична с тази на Техеран. Въпреки това, до 2015 г. помощта оказвана от Иран на хутите беше ограничена по мащаб и се изразяваше основно в доставянето на малки количества стрелково оръжие и боеприпаси, и предоставянето на известни фондове. Малък брой инструктори от Хизбула и Силите Кудс участваха в подготовката на бойци на Ансар Аллах. Това беше достатъчно, за да се поддържа напрежението и религиозното противопоставяне по южната граница на Саудитска Арабия, което принуждаваше Рияд да отделя доста големи сили и средства за защита и за недопускане Йемен да се превърне в опорна база на Ал Кайда, а по-късно – на Ислямска държава.

Нещата значително се промениха след началото на интервенцията през 2015 г. на водената от Саудитска Арабия коалиция от арабски страни, официалната цел на която беше връщането на власт на сваления от хутите Абд Рабу Мансур Хади.

Войната в Йемен носи военни и политически негативи на Саудитска Арабия. Тя беше започната от сегашният „силен човек“ в Рияд – престолонаследника принц Мохамед бин Салман, скоро след като беше поел поста на министър на отбраната с очакването, че с бърза победа Йемен ще бъде „умирен“ и обстановката по саудитско-йеменската граница ще се успокои. Това, обаче не се случи. Освен личният имидж на бъдещия саудитски крал, пострада и авторитета на самото кралство като военна сила, а водената от нея коалиция постоянно се намира на „ръба“ на разпада. Неуспехът във войната в Йемен има и чисто икономически/финансови измерения – по оценки, тя „струва“ на Рияд най-малко 5-6 млрд. долара на месец.

Сюлеймани и неговите Сили Кудс имат „голям принос“ за създалата се ситуация. През март 2017 г. той провежда в Техеран съвещание, на което е решено военната помощ за хутите да бъде засилена, което се основава на разбирането на генерала, че изходът на битката за Йемен ще окаже голямо влияние върху баланса на силите в целия Близък Изток. От стратегическа гледна точка, доминирането в Йемен на хутите създава големи възможности за Иран - осигурява директен достъп за контрол на южната част на Червено море, пролива Баб ел-Мандеб и Аденския залив (което де факто означава контрол на преминаващите през Суецкия канал кораби), а също така принуждава Рияд да заделя големи ресурси за воденето на войната и за осигуряването на сигурността в южните райони на страната. На съвещанието е било решено, в Йемен да бъде създадено движение подобно на ливанската Хизбула, което успешно да се противопостави на политиката на Саудитска Арабия. Засилени са и доставките на оръжие за хутите, които вече включват много по-съвременни и сложни системи – противотанкови средства (ПТУРС), морски мини, въздушни и водни дронове, а според някои информации – и балистични ракети. Фактът, че хутите изключително бързо успяха да усвоят и още през 2017 г. започнаха активно да използват тези оръжия показва, че вероятно е бил увеличен и броя на чуждестранните инструктори (от КПИР и ливанската Хизбула).

В Йемен, реално беше приложен адаптиран към местните условия вариант на „златната формула“. Тук тя включва „съпротивата“ – хутите, армията и „народът“ – населението, изповядващо разновидността Зайди на шиитския ислям, което преобладава в контролираните от хутите райони. Формулата до голяма степен „сработи“ отново. Независимо от хуманитарната криза в страната, хутите не само успешно устояват на безусловно далеч превъзхождащите ги във въоръжение и техника коалиционни сили, но и доста често обстрелват с ракети (включително тип Скъд и нанасят удари с дронове) територията на Саудитска Арабия, а в някои случаи въоръжените им формирования нападат пригранични градове. Съюзилият се първоначално с хутите бивш генерал и бивш президент на Йемен Али Абдула Салех, който имаше доста голямо влияние върху армията на Йемен недооцени до колко силна е станала връзката „съпротива – армия – народ“. През късната есен на 2017 г. той се опита да се присъедини към силите на Хади (и водената от Саудитска Арабия коалиция), като се надяваше, че голяма част от йеменската армия ще го подкрепи, но това не се случи и Салех беше убит.

Към всичко това следва да се добави и влиянието, което генерал Сюлеймани имаше сред населението на самия Иран. В неговите публични изяви, активната му дейност в сферата на войната, дипломацията и разузнаването не се споменаваше, но той не пропускаше да участва в мероприятия по оказване на почит и уважение към загиналите военнослужещи, да подчертае своята дълбока религиозност и вярност към Ислямската революция и нейните лидери, а също и желанието си да стане „мъченик“.

Въпреки че не е широко известен сред обществеността в Европа, генерал Сюлеймани е обект на санкции, наложени му от Съвета за сигурност на ООН (за подкрепа на тероризма и незаконна продажба на иранско оръжие), а правителството на САЩ го определя като разпространител на оръжия за масово унищожение (ядрено оръжие), поддръжник на тероризма, нарушител на човешките права и основен заподозрян в организирането на опит за убийството на посланика на Саудитска Арабия посредством бомбен атентат в ресторант във Вашингтон през 2011 г.

Самият Сюлеймани осъзнава своята сила и влияние и поради това, отправените от него заплахи към президента на САЩ Доналд Тръмп съвсем не са „празни приказки“. „Господин Тръмп, комарджията … Вие добре знаете нашата сила и възможности в региона. Вие знаете колко сме силни в асиметричните бойни действия. Елате, ние ви очакваме. По отношение на вас, ние сме истинските мъже на сцената. Вие знаете, че една война би означавала загуба на всички ваши способности. Вие можете да започнете войната, но ние ще бъдем тези, които ще определят нейния край“, заявява в своя публична реч генералът.

През 2008 г. Сюлеймани изпраща на най-високопоставения по това време американски военен в Ирак – генерал Дейвид Петреус доста арогантно послание: „Уважаеми генерал Петреус, вие трябва да сте наясно, че аз – Касем Сюлеймани контролирам политиката на Иран за Ирак, Сирия, Ливан, Газа и Афганистан. И разбира се, посланикът в Багдад е член на Силите Кудс. Лицето, което ще го подмени [също] е член на Силите Кудс“. Посланието е изпратено с текстово съобщение по личния телефон на тогавашния президент на Ирак и известен лидер на иракските кюрди Джалал Талабани – „просто“ като израз за влиянието, което Сюлеймани има на „иракската политическа сцена“.

Последствията

Показното ликвидиране на генерал Сюлеймани от страна на САЩ има и ще продължава да има големи последствия не само в Ирак и Близкия Изток, но и в глобален мащаб.

Извън чисто пропагандната реторика и засилената информационна война, на преден план излизат някои изключително важни особености на ситуацията в момента:

   • Най-общо казано, противопоставянето между САЩ и Иран и борбата им за влияние върху Ирак навлезе в нова фаза – тази на открито противопоставяне, на открита война между силите на САЩ в Ирак и региона и прокси организациите на Иран в Ирак и подразделенията на КПИР (от Силите Кудс), които се намират там. С въздушния удар на 3 януари освен генерал Сюлеймани бяха убити и лидера на Катаиб Хибулла Джебраил Джафар Ибрахими, както и ръководителя на прес-службата на ХаШ Мохамед ал-Джабири. В района на Таджи малко по-късно (пак с въздушен удар) бяха убити Шабл ал-Зайди, лидер на проиранската организация Катаиб имам Али (също влизаща в ХаШ) и близкото му обкръжение. Малко след това, официално беше обявено, че САЩ са обявили за терористична друга шиитска организация – Асаиб Ахл ал-Хак, като в списъците на терористите е включен и нейния лидер ал-Хазейли. В комбинация с изявлението на министъра на отбраната на САЩ Еспер за „превантивните действия“, тези атаки показват, че на силите на САЩ в региона е разрешено (или разпоредено) да започнат офанзивни действия срещу проиранските иракски шиитски формирования, като по техни сили и средства, а също и лидери могат да бъдат нанасяни удари, независимо от това, къде се намират те.

   • Засега не е ясно, дали „промяната в играта“ и прилагането на „превантивни действия“ (по думите на Еспер) в регионален и/или глобален мащаб означава на практика връщане към „(глобалната) война срещу тероризма“ от времето на президента Джордж У. Буш Младши, който през септември 2001 г. заяви, че противникът на САЩ в тази война е „радикална мрежа от терористи и всяко правителство, което ги подкрепя“. („Глобалната война срещу терора“ беше обявена за приключена от президента на САЩ Барак Обама през май 2013 г.)

   • Ударите показват, че в дългосрочен план, целите на САЩ може да включват отслабване на влиянието в иракския политически живот и управлението на страната на проиранските военизирани шиитски формирования посредством унищожаването на техни лидери и систематично нарушаване на командните им структури (тактика прилагана срещу терористични организации и формирования), с което да се създаде възможност за идване на власт на правителство, което с помощта на САЩ успешно да неутрализира влиянието на Иран в Ирак. Успоредно с това, с убийството на Сюлеймани, САЩ (по изявление на държавния секретар Майк Помпео) се стремят да повлияят върху „реално взимащите решения“ ирански лидери.

 • Очевидно, за пореден път действията на САЩ не са съгласувани и координирани с техните основни съюзници, включително с тези, участващи в мисията на НАТО в Ирак. Свидетелство за това са думите на държавния секретар на САЩ Помпео, че „европейците не помогнаха“, а също и поредицата изявления на европейски лидери, а също и на ЕС, в които те апелират за „деескалация“ и „въздържане“. В този контекст следва да се разглежда и поканата на върховния представител на ЕС за външната политика и сигурността Жозеп Борел до иранския външен министър Мохамад Джавад Зариф да посети Брюксел. На военно ниво ситуацията е подобна – говорител на водената от САЩ коалиция за борба с Ислямска държава заяви, че през последните дни, самолети на коалицията не са нанасяли удари в близост до Таджи или иначе казано – САЩ отново са действали самостоятелно.

   • Действията на президента на САЩ Тръмп „обслужват“ и вътрешнополитически цели, свързани както с предстоящия процес по импийчмънт в Сената на САЩ, така и с предстоящите през тази година президентски избори. Със своите действия по отношение на Иран, Тръмп до голяма степен отговаря на натиска от страна на „ястребите“ за по-твърда политика (включително и използване на сила) спрямо Иран, както сред републиканците, така и сред демократите. По ирония, ситуацията доста напомня за тази при предизборната кампания (преди втория мандат) на президента Обама. Тогава, по думите на самия Тръмп, „нашият президент ще започне война с Иран, защото няма никаква способност да преговаря. Той е слаб и неефективен. Така че, единственият начин, по който той си мисли, че ще бъде преизбран и е сигурен … е да започне война с Иран.“.

   • Ситуацията много лесно може да ескалира още повече и да достигне до открита война между САЩ и Иран, която много бързо ще се разрасне до регионална с всички произтичащи от това опасности, включително от използване на оръжия за масово поразяване и глобална война. За подобно развитие има достатъчно предпоставки. От една страна, при високата степен на бойна готовност, както на силите на САЩ (и съюзниците им в региона), Израел и Иран (и съюзниците му) всеки по-крупен (дори и случаен) инцидент би могъл да доведе до размяна на удари и в крайна сметка – до открита война. Не са изключени неоторизирани от властите/командванията действия (по собствена инициатива) на отделни командири (формирования), а също и провокативни действия (т.нар. „false flag“) на трети страни и/или терористични организации – вкл. Ислямска държава. При започване на открита война между Иран и САЩ (независимо от това, как се е стигнало до нея), включването на Израел, Ливан (ливанската Хизбула), а вероятно и Йордания в бойните действия е почти неизбежно предвид факта, че с много голяма степен на вероятност по израелски обекти и обекти на САЩ на територията на Израел и Йордания ще бъдат нанесени удари. Бившият командващ КПИР Мошеин Резаи, който сега е един от най-близките съветници на върховния лидер на Иран великият аятолах Али Хаменей в тази връзка заяви, че „Отмъщението на Техеран за смъртта на шефа на Ал Кудс Касем Сюлеймани ще включи атаки по израелски бази, а също Тел Авив и Хайфа“, а новият командващ Силите Кудс на КПИР (досегашен заместник на генерал Сюлеймани) генерал Исмаил Каани призова „Ние се обръщаме към всички - имайте търпение и вие ще видите трупове на американци по целия Близък Изток“.

  • Последвалите смъртта на Сюлеймани действия на Иран очаквано реално, вече трансформираха въпроса „Ще има ли отговор от страна на Иран на действията на САЩ?“ в „Кога, какъв и къде ще бъде отговорът на Иран?“. Освен поради външни причини (загуба на влияние, отказ от вече постигнати резултати и в крайна сметка – коренна промяна на стратегическите приоритети и др.), иранското държавно ръководство не може да си позволи „да не отговори“ и поради чисто вътрешни и идеологически причини. От една страна подобна „загуба на лицето“ би се отразила негативно на управляващата върхушка, а от друга би поставила под съмнение сред иранския народ Ислямската революция, която е в основата на държавното устройство и политиката на Иран като ислямска република.

По-нататъшните действия на Техеран би могло да бъдат условно разделени на три основни групи:

   o Симетрични – включващи пряк отговор с използване на въоръжените сили на Иран:

         Удари с ракети, ударни дронове и дронове-камикадзе по обекти и сили на САЩ в Ирак, Сирия, Бахрейн, Катар, Кувейт, Афганистан, Йордания и др.

         Атаки от страна на прокси организации, включително от включилите се в ХаШ (например Катаиб Хизбула) по обекти и сили на САЩ в Ирак и Сирия.

         Реално прекъсване на корабоплаването в Ормузкия пролив чрез атаки с противокорабни ракети и дронове срещу търговски кораби и танкери на държави от Персийския залив и САЩ.

         Атаки по обекти от инфраструктурата на Саудитска Арабия (подобни на атаката срещу нефтопреработвателния комплекс на „Сауди Арамко“ през септември 2019 г.), а вероятно и Израел с цел разширяването на конфликта в регионален.

   o Асиметрични – включват предимно нанасяне на удари от прокси организации без открито използване на въоръжените сили на Иран, но с възможно скрито/неафиширано включване на подразделения на Силите Кудс. Към тях от Иран могат да бъдат проведени и други мероприятия на държавно ниво. Някои от тях могат да бъдат:

         Засилване на ударите на хутите срещу сили и обекти на територията на Саудитска Арабия и разширяване на целите на ударите с такива на САЩ.

         Възобновяване и увеличаване на ударите на хутите по кораби в Червено море и реално блокиране на пролива Баб ел-Мандеб, а с това и на корабоплаването през Суецкия канал.

         Създаване на нови шиитски прокси формирования (извън ХаШ), които да поемат отговорност за нанасянето на удари по сили и обекти на САЩ на териториите на Ирак и Сирия.

         Задействане на прокси организации на територията на Афганистан и нанасяне от тях на удари по сили и обекти на въоръжените сили на САЩ/НАТО.

         Атаки на прокси организации, включително ливанската Хизбула и палестински организации (Хамас) срещу Израел.

         Извършване на терористични атаки срещу сили (личен състав) на САЩ на територията на други страни в Близкия Изток.

         Дестабилизиране на обстановката в други страни, където има значително шиитско население – например, Саудитска Арабия и Бахрейн.

         Кибератаки – пълен спектър, включително и в глобален мащаб.

         Отказ от поети международни задължения, скрепени с международни договори.

         Оказване на натиск върху държавното ръководство на Ирак за извеждането от страната на силите на САЩ и съюзниците им и забрана за използването на иракското въздушно и морско пространство и територията на Ирак с денонсиране на съответните многостранни и двустранни споразумения, които легитимират присъствието им там.

   o Комбинация от симетрични и асиметрични действия – с използване на асиметрични действия и последващо преминаване към открита война между Иран и САЩ.

Най-вероятно, Иран ще се насочи към асиметричен отговор с поддържане на готовност за преминаване към открита война със САЩ с последващото й разширяване в регионален конфликт.

Подобно развитие в най-голяма степен ще съответства на вижданията на иранското държавно ръководство за състоянието, което върховният лидер на страната аятолах Хаменей нарича „не не-война, а не-мир“, а началникът на ГЩ на Иран генерал Мохамад Бахери определя като „активна съпротива“.

По всичко личи, че Техеран е задействал предварително разработени и материално осигурени планове за действие при извънредни обстоятелства. Това предположение се доказа от изключително бързата реакция на иранското държавно ръководство след (неочакваната) смърт на генерал Сюлеймани – на проведено още на 3 януари кратко заседание на Висшия съвет за национална сигурност беше обявено, че е взето решение за отговор на действията на САЩ, които бяха обявени за държавен тероризъм, както и за назначаването за титуляр на поста командващ Силите Кудс на един от заместниците на Сюлеймани – генерал Исмаил Каани. Освен това, в ход е провеждането на някои мероприятия, които са характерни за подготовката и на двата основни вида действия (симетрични и асиметрични):

   • Още в събота (4 януари) през нощта иракската шиитска организация Катаиб Хизбула отправи предупреждение към иракските военни и силите за сигурност, считано от 07.00 ч. на 5 януари да напуснат съоръженията/базите, където има военнослужещи на САЩ и „да стоят по-далече от тях“.

   • Над една от най-известните джамии в иранския религиозен център Кум – джамията Джамкаран беше издигнат червен флаг – призоваващ и обещаващ отмъщение, който ще може да бъде свален едва след като смъртта на генерал Сюлеймани бъде отмъстена.

   • На 5 януари стана известно, че подразделения на КПИР са започнали да извеждат от местата им за постоянно съхранение пускови установки и ракети със среден обсег, които се разполагат на позиции на различни места в близост до границата с Ирак, от които могат да поразяват сили и обекти на САЩ, разположени на цялата територия на страната.

   • Също на 5 януари голяма част от старшия команден състав на проиранските иракски шиитски формирования са били изведени на територията на Иран, където са били откарани в бази на КПИР – вероятно за получаване на инструкции и планиране и координиране на действията.

   • Техеран оповести, че страната снема всички ограничения, включени в договореностите по иранската ядрена програма – тоест, Иран практически се оттегля от така наречената „ядрена сделка“, което възражда опасенията, че много скоро страната може да бъде ядрена сила (ако вече не е такава).

   • В Иран беше засилена пропагандната кампания срещу действията на САЩ.

На този фон, президентът на САЩ Тръмп отправи нови заплахи към Техеран – в случай че, Иран нанесе каквито и да било удари по американски граждани или американски средства (собственост). „Ние сме … взели на прицел 52 ирански места, някои на много високо ниво и [които] са важни за Иран и иранската култура … Самият Иран ЩЕ БЪДЕ УДАРЕН МНОГО БЪРЗО И МНОГО СИЛНО“, писа той в поредица от съобщения в Туитър в неделя. По думите му, числото 52 символизира 52-мата граждани на САЩ взети и държани за заложници в посолството на САЩ в Техеран по време на революцията през 1979 – 1981 г. Заплахата на Тръмп идва в отговор на изявлението на командващия силите на КПИР в южната иранска провинция Керман генерал Холамали Абухамзех, че Иран е идентифицирал „35 американски цели, включително военни кораби в Персийския залив, Ормузкия проток и Тел Авив“, а също и в отговор на ултиматума, поставен от иранските въоръжени сили, САЩ да изтеглят войските си от целия регион на Близкия Изток.

   • Убийствата на генерал Сюлеймани на територията на Ирак и на високопоставени лидери на шиитски организации дестабилизираха до крайна степен ситуацията в Ирак. Част от иракските политици – шиити (и някои слоеве сред шиитското население) са против намесата и засилването на влиянието на Иран, друга (доста голяма) част са проирански настроени. Това, което ги обединява, обаче са все повече засилващите се антиамерикански (антизападни) настроения и недоволство от опитите за засилване на влиянието на САЩ и конкретните действия на американските военни, които се разглеждат като незачитане и нарушаване на суверенитета на Ирак и сриване на и без това трудно поддържания, но желан от тях баланс в отношенията на Багдад с Техеран и Вашингтон. Иначе казано, преобладаващата част от иракчаните и техните лидери не желаят страната им да стане бойно поле и жертва на евентуална война между САЩ и Иран. За засилването на негативизма по отношение на САЩ (и Запада като цяло) съществена роля играят и религиозната близост и тясна икономическа обвързаност на Ирак с Иран.

Поне засега, ефектът от случилото се е негативен:

   o Иракският парламент прие на извънредна сесия правно необвързваща резолюция, с която се иска правителството да вземе мерки за изтеглянето на всички чуждестранни сили от Ирак и да затвори за операции на такива сили територията, въздушното и морското пространство на страната. Според някои съобщения, на 11 януари може да бъде приет и закон в този смисъл. Ако това се случи, силите на САЩ следва да напуснат територията на Ирак в срок до една година.

   o Резолюцията беше приета единодушно с участието на 172 депутати. Представителите на кюрдите и повечето от сунитските депутати не участваха в заседанието, което е безусловна демонстрация за степента на разделение на иракските общности.

   o Влиятелният шиитски духовник Муктада ал-Садр, който по принцип (поне до известна степен) се противопоставя на доминирането на Иран в Ирак също настоява за изтеглянето на „чуждите окупатори“, а неговата фракция в парламента гласува за резолюцията. Той обяви, че активира своята Армия на Махди (създадена през 2003 г. и разпусната през 2008 г.), която изключително активно участваше в гражданската война в Ирак – основно срещу сунитите, но извършваше и много атаки и срещу сили на коалицията, водена от САЩ. По времето на своя „разцвет“ Армията на Махди имаше до около 50 000 бойци.

   o Засилва се и все повече ще се проявява разделението и противопоставянето в Ирак. В арабската част от населението то е на религиозна основа – по линията шиити–сунити. Много силно е и етническото противопоставяне – араби-кюрди. Във военно отношение като най-мощни и с най-големи способности са формированията на кюрдите (пешмерга), ХаШ, силите на сунитските племена и (възможно много скоро) – Армията на Махди. В този смисъл особено важно значение придобиват иракските въоръжени сили (иракската армия) и силите за сигурност. Традиционно през последните години, те са доминирани от шиитите.

   o Разделението създава условия за възобновяване на временно затихналите опити на ръководството на Кюрдския автономен район за получаване на все по-голяма независимост. Подобна е и ситуацията в населените предимно със сунити райони (най-вече провинция Анбар) и в районите със смесено население – Багдад и северно от него. От ситуацията неминуемо ще се възползва и възраждащата се и постепенно засилваща атаките си Ислямска държава. Може да се очаква и нова вълна от протести в южните райони на страната (Басра). Всичко това води до деградиране на стабилността и обстановката по сигурността в цялата страна.

   o Иран, неговите прокси организации и проирански настроените политици ще увеличат полаганите от тях усилия за засилване на антизападните (антиамерикански) настроения сред населението.

* * *

Свидетели сме на спираловидно засилване и ескалиране на взаимните заплахи и „демонстриране на мускули“, както от страна на Вашингтон, така и от страна на Техеран. В тази игра на непрекъснато „вдигане на залозите“ и блъфиране, много лесно може да бъдат преминати невидимите и необявени от никого „червени линии“ на някоя от страните, след което връщането назад и деескалацията ще станат невъзможни, включително и поради вътрешнополитически причини. Не бива да се пренебрегва и личностния фактор. При такава ситуация войната ще стане неизбежна.

За сега, като че ли преобладава недоразбирането на характера на една такава война, който за двете противоборстващи страни е различен. За светските политици тя е израз на противопоставяне на национални (включително и икономически) интереси, но с подценяване на факта, че за иранското и част от иракското ръководство, а също и за големи слоеве на населението в Иран, Ирак, Сирия и други страни в Близкия Изток (а и не само) една такава война би имала и религиозен характер, което (значително) ограничава възможностите за правене на отстъпки. Това придава и други измерения на готовността на лидерите на държавите и отделни неправителствени (и прокси) организации да се включат в нея, а също и за вижданията им за начините на воденето й и за очакваните от нея резултати. Показателно в това отношение е изявлението на лидера на ливанската Хизбула, направено на 5 януари. В него Хасан Насрала заявява, че „ … Денят на смъртта на Сюлеймани е началото на нова ера не само за Ирак и Иран, но и за целия регион. Ние се намираме в нова фаза. Всичко, което е било по-рано силно ще се различава от това, което ще последва сега… Когато Касем Сюлеймани ме посещаваше, той често плачеше спомняйки си за падналите мъченици, надявайки се, че той ще умре като тях – не от старост или болест. Неговата надежда за мъченичество беше постигната… Ние, вярващите, никога не губим. Когато побеждаваме, ние побеждаваме, когато загиваме, ние побеждаваме… Нашият отговор на това убийство трябва да се заключава в сриването на замислите и целите на САЩ. Работата не е в количеството на телата. Ние не сме две враждуващи племена, а две противоположни виждания и проекти за региона. Нашият успех им пречи да контролират региона и неговите ресурси… Народът на Ирак, внуците на имам ал-Хюсейн няма да оставят, нито един американски войник в Ирак. Най-малкият отговор на убийството на Касем Сюлеймани е изгонването на САЩ от Ирак. Те убиха Сюлеймани, за да запазят Ирак, вместо това, те трябва да го загубят...“.

Разбира се, ставащото има и икономически измерения, а последиците ще бъдат усетени в световен мащаб. Незабавно след новината за убийството на Сюлеймани започна срив на световните борси, а цената на петрола рязко се повиши. В понеделник, 6 януари, тази тенденция се запази…

Ситуацията в Близкия Изток става все по-взривоопасна, а „камбаните“ за една нова, по-голяма война бият все по-тревожно. Разбира се, все още е възможно и при всички случаи е по-добре тази война да бъде избегната. Независимо от факта, че ако това стане, Иран и Ирак (подобно на Турция) ще бъдат „тласнати“ още повече към партньорство и дори съюз с Русия и/или Китай, които без съмнение ще извлекат собствени дивиденти в геостратегически план.